Автор:Мария Начева 

Детски рехабилитатор

         Детската церебрална парализа е състояние, толкова разнообразно откъм форми и проявления, че колкото и томове научна литература да прочетем за него, винаги ще остане нещо непрочетено и ненаучено.

Обект на личен и професионален интерес, от години правя опити да го "изуча" и "разбера" в цялото му разнообразие и необятност.

Най - общо казано ДЦП е състояние с различни синдроми на моторна увреда следствие на патологичен процес  въздействал на мозъка тогава, когато той е бил най-уязвим - в ранните етапи на развитието му. Причината не винаги се изяснява, но най - честата е кислородния глад на мозъка. Патологичния процес може да увреди развиващия се детски мозък по време на бременността, по време на раждането или скоро след него. На по-късен етап ДЦП може да се прояви като последица от различни заболявания или травми. Всъщност всеки има достъп до тези факти и може да си набави безброй източници, от които да ги разбере.

         Искам да разгледам ДЦП, обаче от друга гледна точка. Искам да направя "дисекция" не на самото състояние, а на емоциите, които бушуват около него. Те са също толкова невъзможни за изучаване и разбиране, толкова богати и разнообразни на проявления, колкото и самата церебрална парализа.

         Бременността е един от най-вълнуващите периоди в живота на всяка жена. От първия миг, в който разберем, че в нас расте бъдещия ни наследник, започваме да кроим планове, да си изграждаме представи, да мечтаем. Представяме си първата усмивка, първото "мамо", първите крачки. Следват картини на тичащият в парка усмихнат немирник, първия учебен ден и т.н. В тези представи нашето дете е съвършено (според общоприетите разбирания за съвършенство).

Понякога, обаче  появата на малкия човек не се случва според плановете и очакванията ни (патологична бременност, преждевременно или усложнено раждане, усложнения след раждането и т.н.) . Всъщност с появата на детето всички наши планове и очаквания могат просто да се сгромолясат - шока да разберем, че детето ни ще е различно от въображаемия образ, който сме му изградили. И този шок е напълно разбираем и оправдан, защото уврежданията и несъвършенствата никога не присъстват в плановете ни. Преодоляването на този шок е нелека задача, а докато се случи преминаваме през различни етапи.

• Първи етап: Гневът. Насочен е към този, който ти поднася "новината" (възможно е да го насочиш и към други обекти). За него ще измислиш безброй епитети и определения. Но като цяло, го намираш за арогантен, безсърдечен и безскрупулен заради резкия начин, по който ти е съобщил лошата вест. Истината е, че няма подходящ начин или подходящ момент за съобщаване на подобно нещо.
• Втори етап: Отричането. Допускаш, че е твърде вероятно арогантния тип от етап едно, да е и некомпетентен. Или просто да не си дава сметка, че детето ти е по-мързеливо и затова бави развитието си. Решаваш да търсиш второ, трето, пето мнение - мнението, което да отрече първото. После разбираш, че и сто мнения да потърсиш те не променят фактите.
• Трети етап: Обвиненията. Все още отричаш фактите, но част от теб ги е приела. Започваш да търсиш виновен - лекарите, партньора, теб самата, детето. Да, трябва ти виновник. По - късно ще разбереш, че и да има такъв, откриването му не ти носи полза, нито облекчение.

                   Почти всички родители минават през тези етапи, като последователността и продължителността варират в зависимост от психиката, характера, темперамента, заобикалящата среда и т.н. Колкото по - кратко време отнеме преминаването им, толкова по - добре.

• Четвърти етап. Осъзнаване, приемане, действие. Първите три етапа са ти послужили като трамплин да "скочиш" в реалността, но променен, узрял и адекватен. Приемаш факта - детето ти има увреждане на централна нервна система - ДЦП.

 Това не е заболяване, което да излекуваш, а състояние, което ще съпътства целия ти живот.

После приемаш детето си такова, каквото е. И просто го обичаш. Чак на този етап си даваш сметка, че увреждането не му пречи да бъде щастливо, да изпитва радост и да се усмихва. И че дори и с увреждане, детето ти е съвършено ( не според общоприетите представи,но какво значение имат те?! ).

 Осъзнаването и приемането са най-доброто, което можеш да направиш за твоя специален малък човек, защото ще те доведат до най - важния момент - действието. Независимо от формата и тежестта на увреждането, детето има потенциал, за чието разгръщане се нуждае от помощ - твоята.

От съществено значение за максималното развитие на потенциала му е навременната, системна и комплексна терапия започваща докато мозъкът е най-пластичен и с най-големи компесаторни възможности.

 Важно е да подбереш хората - специалистите, които ще са главни участници в този процес. Имаш нелеката задача да отсееш тези, които ще определят реални цели и подходящи средства за постигането им от онези с големите и нереални обещания за "изцерение" (освен риска да останеш разочарован, поемаш риска и да навредиш на детето си непоправимо!). Ако действително си осъзнал същността на церебралната парализа, вероятността да попаднеш на манипулатори е нищожна.

         Гневът, отричането, обвиненията и свързаното с тях поведение са напълно нормално явление предвид шока, който изживяваме при "първата среща" с новото, различното, неплануваното. Връхлитат ни и хиляди други негативни чувства - омраза, срам, отчаяние, безперспективност, безпомощност, усещане за безсилие и т.н. Те не са резултат от лошотия и слабохарактерност (и не бива да изпитваме угризения за тях), просто са част от човешката природа и няма нищо нередно в това да ги изпитваме. Нужна е воля да поставим тези емоции в разумни граници и да ги преодолеем, за да не навредим на себе си или на детето. А един родител винаги е способен да прояви воля, защото силата, която я захранва е любовта.