Радвам се, че темата " Защо децата не трябва да плачат" привлече вниманието на толкова много хора и обещавам, че тя е и ще бъде движеща сила в моята работа и всичките ми следващи трудове.
Искам да попитам всички, които смятат за нормално децата да плачат през цялото време на рехабилитацията, дали си дават сметка, какво се случва с децата, когато плачат неудържимо. (И тук някой ще каже: Всяко дете плаче. Да така е. Когато на детето не му е комфортно то плаче. И ето тук е ролята на добрия терапевт да има подход към децата. Защото, работата с деца изисква много любов и постоянство. Съгласен съм, че има моменти, в които каквото и да правим детето не спира да плаче. Защо просто не дадем на детето почивка, за да може следващия път то да бъде по-пълноценно). Иска ми се да се поставите на мястото на едно беззащитно дете, което в момента, когато се работи с него е уплашено. То иска да избяга от стреса, да се скрие, да получи нежна дума, нежно докосване и ласка, а нито може да каже какво му е, нито може да избяга. Представете си че сте детето.
Иска ми се да мога да споделя с колкото се може повече медицински лица и семейства с чиито деца работят терапевти, моите наблюдения и моя горчив опит, моите вътрешни терзания. Грубият подход не значи качествена рехабилитация. Дисциплината при децата може да се създаде с постоянство, целенасочени усилия и изграждане на навици. Постигнатите резултати биха били много по- големи(физически и психически), ако детето е спокойно, съсредоточено и концентрирано върху движенията, които искаме то да извършва и уменията на които искаме да го научим. Мозъкът на детето в ранна възраст все още не е записал информацията за движенията, той е достатъчно пластичен, за да изгради нови умения и връзки. На тази база лежи всяка методика за работа с неврологични увреждания.